Напролет Източните Родопи около Ивайловград са рядко красив оазис на зеленината, свежестта и дивите цветя. Студените месеци в останалите райони на страната тук липсват за сметка на мекия полъх от Средиземноморието.

В дебрите на това отдалечено местенце са скрити живописните меандри на Бяла река. От последните къщи на село Меден бук вървим по маркираната екопътека от Фондация “По-диви Родопи”. При пълноводие се налага да прекосим водата пеша но каменното дъно е толкова чисто, че прави газенето приятно. "Целият район е просто като природен диамант в този динамичен свят, препълнен с бързина. Тук усещаме как времето е спряло" - казва Тодор Тодоров от Фондация “По-диви Родопи”.

Екопътека "Меандрите на Бяла река" Снимка: VASILKOVSKI.COM

По пътеката срещу течението бързо излизаме сред тучните поляни, обсипани с първите пролетни цветя. След по-малко от половин час вече сме на скалите, откъдето започват серия остри завои.

Меандрите на Бяла река са едно от богатствата на Ивайловградския регион. Изучаващите растенията и животните ще намерят тук редки видове, типични за Средиземноморието. А заради отдалечеността си от големи индустриални центрове, природата е почти непокътната. Тодор Тодоров допълва: "Местност, която е запазена до съвършенство. Няма бентове, няма човешка инфраструктура по реката. Има редки видове растения. Едно от местата у нас, където се среща източния чинар. Гнезди световно застрашеният египетски лешояд, има гнезда на скални орли. Природата е избухнала навсякъде!"

Наоколо те са навсякъде. Цветовете им надничат сред тревите, под някои дървета и храсти. Деликатни и изключително красиви. Докато пътуваме из селата в Ивайловградско неусетно сме влезли в Царството на дивите орхидеи.

Дремников главопрашник Снимка: VASILKOVSKI.COM

По ливадите бързо откриваме пеперудоцветен салеп. В сенките под храсталака виждаме пурпурен салеп. Тук е и красивото бяло създание, наречено дремников главопрашник, едно от най-редките растения в България. Със специалистите на фондация “По-диви Родопи” попадаме и на необикновените орхидеи от род пчелици. Цветовете им неслучайно наподобяват пеперуди, пчели или пък оси. Така цветята намират своя опрашител, обаснява Христо Христов и допълва: "Това прави орхидеите много чуствителни, защото когато изчезне видът насекомо, което е много лесно в наши дни, заради химизация, промяна в хабитатите и какво ли не – орхидеята е обречена да изчезне също".

Ако погледнем отвисоко към зелените възвишения, ще забележим мозайката от гори, храсти и пръснати сред тях ливади. Зашеметяващият пейзаж се поддържа най-вече от едрите тревопасни. В Иваловградско тази важна роля играят полудивите каракачански коне. Повече от 15 години животните грижливо поддържат екосистемата жива. Христов разказва: "Доста добре се развиват. Вече имаме стотина животни в няколко различни групи. Но пък си изпълняват функцията в природата да пасат житните треви. Така че да поддържат открити тревните местообитания".

Полудиви каракачански коне Снимка: VASILKOVSKI.COM

Ливади, които от своя страна, са дом на други животни. Важно място в мозайката е лалугерът –защитен гризач, с когото пък се хранят различни хищници. Европейският лалугер е дребно животинче, живеещо в дупки. Опитвам се да го зърна, за което е нужно тишина и търпение.

Ивайловградско е сред най-слабо населените райони в страната. Селата по южната ни граница са автентични музеи на открито, запазили атмосфера на стари времена. Многовековната драматична история е оставила следи, по които днес се движат изследователите. Ако се разходим по селата около границата, няма как да не ни облее тъга. Безжизнените къщи на стари бубарски фамилии напомнят за основния поминък в региона. Обраслите дворове отдавна не са чували детски смях.

В този изолиран от цивилизацията свят обаче има хора, намерили спокойствието и близостта до природата, които са търсили цял живот. След дълго време в чужбина, Антон Христов например, е превърнал стара бубарска къща в привлекателен дом за туристи: "Втория етаж го шпакловах с бяла пръст. Взимам я от една местност тук в Балкана. Трудно достъпно, с кола дори няма как да отидеш. Трудоемко е много, но това е начинът, по който трябва да се запазят къщите. Те са дишащи. Строени са основно за отглеждане на буби. Ако се направи по модерен начин се губи ефектът. Лятото тук е прохладно, зимата – топла. Затова така са строени къщите – бубите имат нужда от вентилация".

Къщата на Антон е в Мандрица, популярно като единственото албанско село в България. Легенда разказва за трима братя албанци, снабдявали навремето с храна турските войски. В знак на благодарност получили земя и дали началото на селото. И днес малкото местни хора говорят разновидност на албанския език. Антон Христов разказва: "Мандрица е по-стара от Албания като държава. нашият език е на основата на албанския. Не се разбираме с албанците. Има общ корен, но не е същият език. Нямаме писменост и всичко се предава от уста на уста".

Районът около Бяла река се оказва привлекателен и за чужденци. Известният британски фотограф Джордж Георгиу ни разказва как се е озовал тук: "Мой приятел, който днес има 3 къщи тук, търсеше да закупи имот в България. Аз му предложих това място. Така той намери къща в eBay, седнахме и проверихме в Google Streetview дали е точното село. Той купи къщата. Каза ми, че тази е свободна. И малко след него аз я взех. Архитектурата е уникална за България с тези големи бубарски къщи. Тази типична за района архитектура трябва да бъде запазена и защитена. Както Мандрица, така и другите няколко села. Природата също е непокътната. Малко е диво с това, че хората са малко, но пък на мен точно това ми харесва. Знаете ли, странното е, че в България всички обичат природата, но на никого не му пука за природата".

Ивайловградският регион наистина е като диамант в Източните Родопи. Природните прелести в средиземноморския оазис и самобитните погранични селца са превърнали това отдалечено и почти забравено кътче в истински рай за приключенците.