Какво по-хубаво от пролетта! Това е сезонът, който дава надежда, че всичко може да започне отначало, че зимата и студът не са вечни, че отново ще има смях и радост, отново ще има цветя, отново ще има лято!
В народните поверия съществуват две приказки, посветени на пролетта. Ето ги и тях:
Някога, много отдавна, Слънцето се спуснало на Земята в образа на прекрасна девойка. Искало Слънцето да види как е долу в земята на хората, да се поразходи, да потанцува, да се повесел. Един зъл змей обаче хванал девойката и я затворил в най-тъмните подземия на своя дворец. Тогава птиците спрели да летят, децата забравили какво е веселие и смях, престанали да играят, а родителите им били отчаяни. Светът станал едно печално място изпълнено с тъга и униние.
Тогава един смел момък решил да спаси Слънцето. Бродил дни и нощи, месеци дори той двореца на злия змей. Най-накрая го открил и предизвикал змея на двубой. Борили се неуморно и дълго, дни и нощи. Смелият момък победил злия Змей.
Освободил прекрасното Слънце. То се качило обратно горе на небето и осветило целия свят. Природата се съживила, хората се зарадвали, но смелият момък не могъл да види Пролетта. Неговата алена, топла кръв се стичала върху белия сняг до последната капка.
Смелият момък загинал от раните си, които получил в двубоя със змея. Там, където снегът се стопил, се показали бели цветя – кокичета, предвестници на пролетта и новия живот.
Другата легенда за пролетта е по-тъжна и философска:
Легендата гласи как по някое време, някъде по света, когато върлувала само зима, а пролетта и лятото още не съществували, имало едно село. И то, като времето си, било черно, злобно и неприветливо. Никой не излизал от къщата си, не само заради студа. Всеки се страхувал от съседа си. Да не го окраде, измами или просто копира това, което е направил.
Всеки в това село се смятал за уникален. Затова и всички си опасвали къщите с по триста синджира. А прозорците така били опушени, че вътре не можело да влезе и малката мижава светлина на болното слънце. Само от време на време се показвало нечие око с част от лицето, за да види все пак дали някой от селото не приближава отвън. Не се знаело вече кой кой е, защото всички били еднакви – жълти и болни, недокоснати от слънчевата топлина и добротата.
Веднъж в селото пристигнало младо, но бездомно момиче. Всички надничали тихомълком като крадци, откраднали съкровище. Но никой не отворил. То чукало на всички врати една по една. Било с дрехи на дупки, а навън студът бил по страшен от всякога.
Когато се съмнало, никой не могъл да стане от кревата си. Всички лежали изтръпнали и берели душа. То и небето не приличало на утро. Слънцето не било оранжево, а сиво. И така три дена се свивали в болка. Когато си помислили, че въздухът им свършва, решили все пак да разбият катинарите, но вече нямали сила.
Който успял да излезе, започнал да пада от студ. Защо даже кръвта му отказвала да го топли. Накрая няколко души, лазейки в замръзнала и изтръпнала земя, намерили трупа на момичето. Какво било учудването им, като усетили, че тялото ѝ е топло?
Свили се до нея и заплакали. В този момент тялото изчезнало и към небето се извило чудно същество в цветове. Слънцето изненадано показало лека топлина и сивият цвят станал огнен. Докато неколцината оцелели се усетят, вече нямало студ и вятър.
Въздухът ухаел на приятно очакване. А там, където лежало момичето, цъфнали цветя – чисто бели и невинни, красиви.
Нарекли това чудо Пролет. И решили да бъдат малко по-добри, за да я запазят!
Прочетете и:
